Панде Ефтимов, български общественик, учител, историк и поет, защитник на българската кауза в Македония, в интервю за предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“.

Водещ: Точно след една седмица ще отпразнуваме един от най-големите и обичани празници Гергьовден и Ден на българската армия. Същевременно миналата седмица почетохме годишнина от Априлското въстание и хилядите мъченици, загинали за освобождението на България. Българите неведнъж са доказвали изключителния си героизъм във всяка една от войните, в които са участвали. От какво е било породено това чувство на отдаденост към Родината, готовност да отдадеш живота си за Родината?
Панде Ефтимов: Българинът по традиция е войник. И аз винаги съм го казвал – когато се ражда българинът от майчината утроба, с едната ръка хваща камък, за да изгради къща, да бъде стопанин. С другата хваща нож, за да брани Родината. Българинът по традиция е войник. Българите от раждането до смъртта си воюват. Най-величествен пример е Самуил. От първия до последния си ден воюва с една голяма сила – Византия. И аз не се учудвам, защото всеки подвиг на българския войник, на българския човек е увенчан с голям успех. И така трябва да бъде. За мен е голямо удоволствие, че българите на самия празник на Българската армия на Свети Георги, освещават знамената и снимките на героите си – така трябва да бъде и това не трябва да се забравя, а не само обикновен паметник да бъде вдигнат. Тук трябва да живеете с преданията, с песните, с книгите и т.н., за да може младото поколение да е подготвено във всеки един момент да брани Отечеството си без оглед на това дали България е натовска или не знам каква. Първо, трябва сам да се почешеш, след това друг да те чеше. България е традиционна военна държава, говоря назад във времето. През Първата световна война България воюваше с целия свят. Българинът не бил добре нахранен, добре облечен, но българинът имаше душа, имаше сърце. Македонците казват – българинът се е родил на земята, на земята ще лежи и ще воюва. Това е голямата истина, горчивата истина.
Водещ: От какво е било породено това чувство на гордост у българинът тогава?
Панде Ефтимов: Има една песен „Българин съм, така казвам пред когото и да щеш; сега и завинаги“, което говори за голямото чувство на българина към собствената земя и към собствената история. Българинът не защитава на бойното поле камъните, дърветата, реките и долините. Той защитава семейството, защитава Родината. А всяко дърво и камък е част от неговата Родина. Имаме случаи на бойното поле, когато войникът и офицерът са еднакви. Ето пример – Вазов на бойната позиция на Дойран, отива на проверка. Той е един от елитните генерали, способен армеец и човек. С него отива само един писар, който записва. Няма охрана. Виждате ли каква е тази величина? И войниците разговорят с него, той в землянките се храни с тях. Това е чувството на отговорност към Родината. Генералът е техният по-стар брат или баща. По тези причини българският войник, брани своята чест, честта на своя народ и войнишката чест. Той носи своята униформата с достойнство. Оттам идва гордостта му. Българите чрез песните повдигат своя дух на бойното поле. Аз бях на 9 години, когато българите дойдоха в Ресен, Преспа. Моят баща ме вдигна на раменете си. Не можеше никой да ми забрани да отида. Когато вървяха българските войници, аз плачех. И не само аз, а целият народ. Това е величието на българите. Сега се измени времето, но това е друга история.
Водещ: Много герои има в българската военна история, които с течение на времето стават емблема, но имаме ли личност, която блести по по-ярък начин?
Панде Ефтимов: Вижте, много е лошо да делиш едни герои от други герои. Ние имаме герои войници на бойното поле. Имаме един случай 6 войника в окопите лежат, никой не може да ги накара да се оттеглят – нито заповед на полковник, нито на генерал? Защо? Защото, ако те отстъпят, ще бъдат атакувани другите. На Галичица 50-тият полк на българската армия е окопан тук. Генерал Кантарджиев нарежда с телеграма полкът да се изтегли. Не помръдва никой. Отказват да се подчинят на заповедта. Знаете, на бойното поле, ако откажеш да изпълниш заповед, те чака военен съд. Но те успяват да задържат позицията. След като завършва офанзивата, генералът пристига и нарежда – всичките те отиват в затвор, защото не са изпълнили заповедта. Но, разбира се, те не отиват в затвор, а отново са върнати на бойното поле. Затова не мога да деля героите. Но изтъкнати личности има, например ген. Вазов, ген. Нерезов, ген. Климент Бояджиев, ген. Кожухаров, говоря само от бойното поле. Да не говорим за всички онези офицери, генерали и други чинове в генералните щабове, в армията или в дивизиите, или полковете и т.н. Тук е много трудно да се разделят кой по-голям юнак, по-голям герой. Българинът колективно е създаден да бъде герой, не индивидуално. Той знае, умее да се бори, знае за какво се бори. Една майка не позволява децата й да страдат. С двете ръце ще воюва, за да ги защити. Това е българският човек.
Водещ: Имат ли българите памет за важните събития в историята си?
Панде Ефтимов: Събитията с времето преминават в легенди. Легендите, колкото да се преувеличават или намаляват, остават на същата висота. Не може да се забрави геройството, но не може да се забрави и поражението. И при нас в Македония, до вчера, не знам дали и все още, нямаше сватба, веселба – семейна или друга, където да не се разказваше за геройството на българския войник. Защо? Защото те са същите хора, каквито са и моите съселяни. Заедно брат до брат. В Македония гробищата на войниците са в гробищата на селяните. Рядко имаме гробища, които са извън гробищата на селото, тъй като няма достатъчно място и т.н. От друга страна българските войници ги погребваха македонските свещеници. А знаете кои са македонските свещеници – това са „екзархистите“ българските свещеници. И това трябва всеки да го знае. И друго – нека „не ядат трици някои“, които ще делят Екзархията такава или онакава. Това са си две организации с еднаква функция. Едната е религиозна, другата е бойна. И българският свещеник в Македония в дясната ръка под расото държи пистолет, а с лявата пее в църквата. Това трябва да го помните. И затова тази история се помни. От поколение на поколение като анекдот, като песен и т.н.
Водещ: Книгата „Каймакъ-Чаланъ“, неведнъж сме разговаряли с вас за нея, но кажете ни, според вас, кое е най-вдъхновяващото в тази истинска история за нечовешки героизъм?
Панде Ефтимов: Каймак-Чалан е епопея. Ако Каймак-Чалан беше във Франция, и ковачите, и просяците щяха да я знаят. Ако беше в Англия, нямаше да има Темза, навсякъде щеше да има паметници. Ако битката при Томорос, между Преспанското и Охридското езеро, или битката, която беше на Баба планина на Червената планина, или битката при Дойран, бяха водени от други народи с такава победа, те щяха да бъдат диамантите в тяхната история. А у нас тези исторически събития се пазят в народната памет като икони, като фрески. И друго – на Каймак-Чалан самата битка е един сериозен, военен случай, който дава широки възможности за изучаване и на стратегията, на военната издръжливост на човека, но и на честта на българския войник. Но най-важен елемент е, че там България е сама срещу целия свят. Това трябва учениците и студентите в България да го учат. България воюваше с целия свят – с Америка, с Англия, с Русия. За Русия се премълчава по политически причини и т.н. Значи тези неща ние трябва да ги знаем, да ги имаме предвид, за да можем да вървим напред не с измислени епизоди от живота. Ние имаме такива епизоди, такива следи е оставил нашият войник, които не могат с нищо да бъдат заличени.
Водещ: България и Македония в миналото са били едно. След тези неистови борби, пролята кръв за обединение, сега, днес психологическо разделение от политиката. Как се стига до това?
Панде Ефтимов: Първо, в това разделение на България и на Македония не са участвали нито българи, нито македонци. В това са участвали Великите сили, които разделиха живото тяло на България. Едно малко, лично мое – не може България да я обичат тези, които „ядоха бой“ от нея. А бяха бити американците, англичаните, французите, руснаците. Да не изброявам и по-малките – гърци, сърби и т.н. Това е вече една история, по-далечна малко, която заради политическите прилики, границите, вътрешната разделеност, вътрешните проблеми, лека полека се забравя. А от друга страна това е политически антагонизъм, който изтрива от историята единството между македонците и българите. Сега условията са по-различни. Не е въпрос дали е 20-ти или 21-ви век. Въпросът е друг – политическата стратегия на света има други приоритети, различни задачи, по-различни пориви. Но полека се връща онова, което е било минало, онова което е било забравено. Ако паднеше в Македония градушка, се обвиняваше България. И ако паднеше ниска температура, пак беше виновна България. Тези неща новите политици полека трябва да ги изчистят, да намерят общ език, а нерешените проблеми да се решават на масата от хората, от интелектуалците, от гражданите, независимо от партийната им принадлежност и професия. Но тук трябва подадената ръка да бъде по-широка. Първо, на културно ниво. Ако това сближаване на културно ниво проработи, по-лесно ще проработи и сближаването в другите области.
Водещ: Какво е за вас България?
Панде Ефтимов: България е държава на изток от Македония, която има повече от 1300 г. история. Работен народ, който знае да пази и защитава Родината. А лично за мен, аз идвам тук, за да си „заредя батериите“.
Водещ: Какво е за вас Македония?
Панде Ефтимов: Македония е същото. Аз не правя разлика между Македония и България. Изобщо не ги деля. Как да ги деля? Виждаш – ние говорим на един език, преводач няма. И няма нужда от превод. Говорим на един и същи език – който няма падежи, а има членуване. И се разбираме. Ние не можем да кажем на някой, че е сърбин, ако е словенец, ако е руснак, ако е украинец, нищо че ние всичките сме славяни, братя и т.н. България трябва да се издигне още повече по отношение на защитата на своите граждани, без значение къде се намират – дали в границите на България или извън границите на България. България е майка, която трябва да обедини всичките си хора, без значение дори на тяхната политическа ориентация.
Водещ: Ще може ли?
Панде Ефтимов: Ще може, ако има умни хора. Защото с престрелки едни срещу други, не се решава проблемът. Българинът трябва да разбере, и малкият, и големият, достатъчно кръв се е ляла между нас. Да седнат, да помислят, че тази земя е на всичките. И тяхната е за всичките. Децата на България няма да растат в Испания, в Италия. Те са тук . Детето от малко пее „Аз съм българче“, и когато умира възрастният човек, пак трябва да пее „Аз съм българче“. Само така ние можем да се разберем. Различно мислене ще има винаги. За един проблем ние тук можем да спорим и пак да не се разберем, защото различно мислим. Но основното трябва да бъде – когато става въпрос за нацията, историята, държавата, народът, трябва да се намери консенсус, общо разбиране, за да вървим напред. Никога светът няма да ни търпи с нашите граници, разправии, недоверие и т.н. Бъдещето на България – и в България, и в Македония, оставете НАТО и не знам там как още се казва, тази военна формация не знаем колко дълго ще трае и кога ще се разпадне. България е войнишка държава. Тя беше силната, борбената армада на Балканите. Сега ние живеем в един друг век, при други условия. Сега трябва от най-младите до най-старите да си подадат ръка, да се разберат, да разговарят като братя и като приятели. Онова, което е спорно, да не се споменава. Не да го забравят, но да не го споменават. Ако така се случи това, ние ще вървим напред. Ако ние се караме помежду си, не можем да вървим напред. Не че Европа е по-добра от нас. Европа има други норми, други критерии, друг манталитет, за разлика от нас. Ние сме един център, от който са започнали много цивилизации. И всичките са оставили следи. От най-старата история, през Византия, Турската империя и кой ли още не е бил тук. Имаме такава история, обща традиция, имаме опит. И ние този опит, тази практика трябва да я използваме. И нека всичко започне с дружба между хората, не с разправии и караници, не с негодуване. Само така ние ще вървим напред. Българският земеделец и сръбският земеделец, и румънският земеделец, и т.н., да не говорим за македонския, той е земеделец. Той гледа своите интереси – повече да посее, за да има повече приходи. Този, който е учител – също. Онзи, който е войник – той винаги е готов с пистолета да стреля против някого. Той е обучен да стреля, а не да се чеше зад врата. Но всичките те могат да седнат и разумно да видят как живеят и да се вразумят. Защото е много лошо, когато ти с комшията се караш и хвърляш камък, утре и той ще ти върне същото. Само така ние можем да вървим напред. България е на добър път. Виждам, че икономиката е различна. Виждам, че София не е онази, която беше. В бъдеще България ще върви напред, естествено, ако взема добри решения. Онези крачки, които прави сега в политиката Борисов, са добри. Друга алтернатива засега аз не виждам. Всичко останало би било само един обикновен романтизъм. Все едно аз, който не съм политик, да се изправя някъде и да държа речи и проповеди за някаква позиция. Използвам възможността на всичките военни и невоенни, на всички униформени и неуниформени български войници, от най-малките до най-големите, да им честитя празника на Свети Георги.
Милослава АНГЕЛОВА

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---