Красимир Узунов – президент на Агенция и Радио „Фокус“ в предаването „Шоуто на Слави“ по бТВ.

Водещ: Уважаеми зрители, в предаването, посветено на храбростта на Българската Армия, реших да поканя един човек, който е дълбоко свързан с армията.Той е един от малкото военни журналисти в България, „Доктор хонорис кауза“ на Военната академия „Георги Сава Раковски“ и един от основателите на Офицерската легия „Раковски“ - при мен е Красимир Узунов, добър вечер, господин офицер.
Красимир Узунов: Добър вечер.
Водещ: Неслучайно реших да Ви поканя точно на този ден, в това предаване, за да Ви задам един от най-важните въпроси: Какво трябва да направим, за да имаме същата армия, същите офицери като тези в миналото? Защото и сега това, което говорихме с господин Кулеков досега много липсва и е много необходимо, за да имаме държавност и да имаме силна и стабилна държава?
Красимир Узунов: За съжаление, ако трябва да сравняваме това, което сме имали и това, което имаме сега, сравнението никак не е в наша полза. Сигурно променените хора са продукт на променени обстоятелства. Ние не можем да гледаме като тези хора, ако ги видим на снимките по семейните албуми. Ние оставихме костите на бащите си да станат кости на безотечественици. Формулата е една: Трябва да знаем от къде идваме, за да разберем на къде сме тръгнали. Ако нещо сме забравили, трябва да се върнем да си го вземем, за да може да продължим напред. Трябва да повярваме в себе си и да поставим преди всичко, да си върнем онази думичка Отечество. Някога имаше учебник „Отечествено знание“, сега се казва „Околна среда“, разликата е огромна. Чета писмата на Дрангов, чета писма на Жеков. Жеков пише писмо на Дрангов, Дрангов е на брега на Мраморно море, това е 1913 година, Жеков е началник щаб на обсадата на Одрин, и отговаря: „Любезни Дрангов, благодаря Ви за поздравите от брега на Мраморно море. Ударът беше тъй смазващ и неочакван за противника, че надмина всички наши очаквания. Нашите войници се оказаха достойни за идеала, за нашето Отечество, за което живяхме и служихме, за което ще живеем и ще служим.“ Тоест, ако ние се научим да поставяме Отечеството, както и да му викаме, Родина, България, а не тази страна, нашата страна, малко повече от личните си интереси, може би ще започнем да се връщаме към онези 885-хилядна армия, която сме мобилизирали при 4,5 милиона население през 1917 година население. Иначе общо под пагон Първата световна война са 127, не всеки втори, а всеки първи.
Водещ: В момента Вие сте в съвсем друго поприще и сте в модерните технологии, защото сте шеф на Агенция „Фокус“ и това ви дава възможност да имате интерактивност, тоест да можете да общувате с хората, освен вие да има давате информация. Оставате ли с впечатление, че българите продължават да имат уважение и отношение към Българската Армия такова, каквото беше преди?
Красимир Узунов: Респектът на армията го има, особено в малките градчета. Като направихме книгата „Каймакъ-Чаланъ“ аз за първи път видях представяне на книга в Грудово, което сега му казват Средец, на 400 души. Има една фамилия Зикулови. Някога Зикулов беше началник на Военно разузнаване, генерал, голяма работа, умря преди 2 години, Бог да го прости, и се оказа, че на Каймак-Чалан от същото селото Ичера са убити трима Зикулови.
Водещ: Колко?
Красимир Узунов: Трима – Ганчо, Димитър и Петър, като Ганчо, най-големият, който е трябвало да ги пази, е загинал последен. Това е между 18 септември 1916 година и 30 септември. Търсих генерала, много трудно се добирах до него и в един момент ми звъни като бивш шеф на Военно разузнаване, ми звъни на градския телефон и ми казва: „Поручик, какво искаш да ти кажа, че много ме е срам. Знам, че са братовчеди, чичовци на баща ми, но аз съм роден 1924 година, а те са отишли 1926 година, ако напишеш нещо от мое име, моля те да не ме е срам, да е достойно за тях.“ И мислех, че тази фамилия е затворена. Интерактивни технологии, след 15-20 дни получавам писмо от Чикаго, преподавател в Илинойския университет по рисуване Зикулов, казва: „Имам една снимка на дядо ми Ганчо.“, и снимката е страхотна, казвам: „Имаш ли още нещо?“. „Виж, имам много нещо, Поручик, но баба ми, която е останала вдовица 1916 година, живее до 1966 година и като умира помолила да я погребат с писмата, за да му ги носи на онзи свят, за да му покаже, че му е вярна.“ Този морал, всичко е въпрос на морал, на усещане, на светоусещане. Донесъл съм едно нещо, което го ползвам за късмет, то е Свищовско.
Водещ: Какво е това?
Красимир Узунов: Подариха ми го. Пише една нищо и никаква дата – 14.10.1916 година. Има една голямо турско село, което е станало малко македонско като всички на Балканите, на камъчето, което е преспапие, за да се затиска хартия пише 14.10.1916 година. Има един подполковник Тодор Нойков, командир на 33 Пехотен свищовски полк, той пише така: На 14 октомври сутринта ни нападнаха два френски полка, току що докарани от Сома, 34-ти и 44-ти полк. В 16:00 часа следобед изгонихме французите от /…/ и изброихме телата на 1200 бели и черни французи. Тъкмо седнахме да ядем и ни нападна 4-ти Московски полк, на южния фронт има 20 хиляди руснаци, изгонихме руснаците в полунощ и изброихме телата на 800 пияни руснаци. Тоест за 1 ден този 33-ти пехотен Свищовски полк, който после прави чудеса от героизъм на Дойран, е убил 2000 неприятели на България, дал е 600 убити, през нощта получава една телеграма, че от подполковник го произвеждат полковник, тоест не за прослужени години, а, както ние се шегувахме, че човекът е произлязъл от маймуна, а полковникът от подполковник, и затова този си е станал подполковник, съдбата обаче му отрежа да загине в атентата „Света Неделя“. Тоест в „Света Неделя“ ние губим толкова генерали, колкото във всичките войни заедно можем да загубим. Няма да говорим за полковници, за музиканта Морфов, на който му се откъсва челюстта. Като правих „Каймакъ-Чаланъ“ се чудех какво пеем ние по това хубаво изпълнение на девойките на „Велик е нашият войник“ и какво пеят сърбите. Сърбите стигнах много лесно, те си имат всичко събрано. Дринската дивизия, защото 11-ти Сливенски полк, някъде около 3600 души горе, на върха, държат две сръбски дивизии 400 дни, накрая горе има 3500 убити българи и 5500 убити сърби. Върхът е с 10 метра по-нисък, отколкото преди 100 години, съборила ги е артилерията. Те пеят марша на Дринската дивизия, кавалерията, гардата на Крал Петър и се оказва едно, че това, което ние сме пели сме го забравили, тоест фризирали сме го. Музикално училище, значи пеят, има едно с песен по текст на Кирил Христов 1912 година „Идем, идем, сган проклета! Срещай ни и трепери! Виж, тракийските полета неброена рат покри!“, после го пеем „Паризан за бой се стяга…“, фантазия, значи от тук, и когато реших да ги събирам се обадих на разни приятели, които имат антикварни книжарници и явно има Господ, за 5 дни шест марша от Дринската дивизия, само от нея дойдоха.
Водещ: Уважаеми зрители, Божидар Димитров и Иван Кулеков бяха на едно от местата, където българският войник печели една от най-славните си победи, там, където на днешната граница между Македония и Гърция българските военни командири проявяват качества, с които се нареждат в редицата на великите имена в световната военна история – Дойран.
Божидар Димитров: Атаката на Дойран е въпрос на престиж за английската армия. Преди нея са опитали в /…/французите и са били напълно разбити от 9-ти Пловдивски и 27-ми Чепински полк. След това са опитали отново англичаните, сменили французите и претърпяват неуспех. Третия опит, вече решителен, пълно, съкрушително /…/. Генерал Милан, който командва английските войски, хвърля в боя санитарите, готвачите, раздавачите на храна, всичко живо, което може да държи пушка и да търчи по баирите. Избиваме ги до крак. И той казва „никога в английската история, английските войски не са претърпявали такива чудовищни загуби“. Това наистина е така. И това е повод да ни уважават. Те не знаеха, че българския войник знае за какво се бие за разлика от тях. Те са тук на чужда страна, чужда земя, всичко им е чуждо. Няма за какво да се бият. Ние се бием за нивите, които са зад нас. Как няма да ги бием. Дойранската битка е най-голямата битка в 14-вековната българска история. Тук по време на Първата световна война, българската девета плевенска дивизия заема позиция сред ниските хълмове на Беласица, единствените ниски хълмове, през които може да мине враг. Атакувана е едновременно от 4-ри английски, две френски и две гръцки дивизии. На пръв поглед изглежда, че битката ще бъде загубена, затова в нощта на решителния щурм офицерите и войниците обличат парадните си дрехи, офицерите – всички ордени и медали, идват и докладват на командващия ген. Владимир Вазов, един изключително опитен офицер, че са готови да умрат за България. Той се ядосва много и заявява, че не му трябват хора, които са готови да умрат за България. Трябват му хора, които да се бият за България и да спечелят победа. Затова им дава строга заповед „утре никой да не умира“. И почти никой не умира. От 35 хилядна дивизия загиват само по-малко от 500 човека. Победата е пълна. Две от английските дивизии, както сами те пишат, са анихилирани, т.е. просто стопени, превърнати в пара. Две от другите дивизии дават от 70 до 90 човека загуби. Една от гръцките дивизии е напълно унищожена, другата дава тежки загуби. Французите много умно избягват, давайки сравнително малки загуби. Общо загиват 47 хиляди врагове, от нас само 498 души, без двама – 500. Това е и най-голямата българска победа в цялата история и тя се нарежда до победите при Ахелой, при Одрин, при Тутракан и т.н.И не знам дали не стои по-високо от тях. Представи си и 6-та година англичаните правят един голям парад, Парад на победата, парад, на който са поканени и враговете. Поканили са всичко живо, нали, което би могло да бъде. и понеже са царе на феърплея, правят ни страхотен феърплей. Единствено когато знамената, английските, минават покрай малката колонка с български офицери, начело с ген. Вазов, англичаните свалят знамената в знак на почит и в знак на това, че са победени, такова, честно и ние го казваме, казано честно, никога в нашата военна история.
Водещ: Поручик, решихте да ми подарите нещо.
Красимир Узунов: Тези неща. Едното са маршовете. си има и диск. Могат и да продължат да пеят. А това е „Каймакъ-Чаланъ“ и „Добруджа“.
Водещ: Направили сте Богоугодно и родолюбиво дело, като сте издали тези книги, Поручик.
Красимир Узунов: А това за вкъщи. Това е неизстрелян, като последния патрон, някога в уестърните. Това е от Каймак-Чалан.
Водещ: Подаряваш ли ми го?
Красимир Узунов: Да. Както пише Дрангов, „За да живее България, има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати“.
Водещ: Би ли го казал още веднъж?
Красимир Узунов: За да живее България.
Водещ: За да живее България.
Красимир Узунов: Има належаща нужда от нравствени великани.
Водещ: Има належаща нужда от?
Красимир Узунов: Нравствени великани.
Водещ: Нравствени великани.
Красимир Узунов: А не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати.
Водещ: А не от безмълвни и поцепени?
Красимир Узунов: И поцепени нравствени кастрати. И вън от Отечеството няма морал. Това е Дрангов.
Водещ: Вън от Отечеството няма морал. На паметника на Незнайния воин в София, на всеки военен паметник, какъвто има във всеки град и във всяко село, е изписан стиха на Иван Вазов „Българийо, за тебе те умряха“. Повечето военни паметници се намират, за съжаление, в окаяно състояние. Ужасяваща гледка е паметника-костница край Ниш. В местността Ледена стена за свободата на Югославия през Втората световна война загиват 2500 български воини. Техните кости, както виждате, лежат в нещо като гараж, надраскан с графити и обрасъл в бурени. Докато българската държава не направи достоен надгробен паметник за тези свои воини, военните ни паради ще бъдат паради на суетата. Става дума за национален срам, господа офицери. Благодарение на, ръководения от Божидар Димитров, Национален исторически музей, на други родолюбиви българи и неправителствени организации една малка част от военните ни паметници вече имат вид, изразяващ уважение към загиналите. Такова е военното гробище в Ново село, близо до град Струмица в Македония.
Красимир Узунов: В началото на Първата световна война, за нас октомври 1915 година, в околностите на Струмица, при освобождаването, на края, от сръбско-английско и френско присъствие, са загинали няколко български офицери. Те са погребани в новото гробище на Струмица.

© 2021 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---