Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод годишнината от смъртта на българския цар Самуил.

Фокус: Г-н Павлов, на 6 октомври отбелязваме годишнина от смъртта цар Самуил. В какво положение се е намирала България, когато той се качва на престола, и какво се е очаквало от него през първите години на царуването му?
Проф. Пламен Павлов: Идването на Самуил начело на българската политика и идването му на престола са различни събития, тъй като реално погледнато, той е най-активната фигура в българската политика още след 976 г., ако не и по-рано. През 971 г. византийският император Йоан I Цимиски превзема Велики Преслав по един доста коварен начин, идвайки като съюзник на българите. След това се отмята от думите си, че ще бъде съюзник на България срещу Киевска Русия и така градът е превзет и Цар Борис II е отведен като пленник в Константинопол, след което България е обявена за ликвидирана държава. Западните земи на царството (от планините на днешна Албания до земи, които днес са в Румъния) обаче не са окупирани от Византия и българското болярство организира съпротива, начело на която застават четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синове на комит Никола, който е един от най-високопоставените боляри в царството и вероятно първи братовчеда на цар Петър. Така че комитопулите, както наричат синовете на комитата, са роднини на царската династия – това е казано в няколко съвременни паметника, казва го още и византийската принцеса Анна Комнина, макар и живяла много по-късно, която също има родствени връзки с българския царски дом. Самуил застава начело на борбата на българите срещу византийската власт след 976 г., тъй като големите му братя загиват още в първите битки. Така той се превръща в най-влиятелната фигура в държавата. Иначе на престола от 978 г. до 991 г. е цар Роман – вторият син на цар Петър, но реално силната фигура е Самуил.
Самуил заварва държавата в много тежко състояние – нейните източни предели, където са и старите столици Плиска и Велики Преслав, са окупирани. Но се оказва, че по времето на цар Петър България е била силна държава, след като повече от 50 г. продължава да оказва съпротива на Византия дори и само с половината си територия. Най-ярката фигура обаче несъмнено е Самуил – той просто се издига като един човек, който е с невероятна енергия и с изключителна преданост към стародавните традиции, включително към царския род. Той идва на власт едва когато цар Роман умира във византийски затвор. През 991 г. Роман е пленен от византийците при неизвестни обстоятелства, където умира през 997 г. и тогава Самуил поема царската корона и така е до 6 октомври 1014 г., когато умира от сърдечен удар, виждайки своите войници, ослепени от Василий II.
Фокус: Разкажете малко повече за военната кариера на Самуил. Кои са най-големите му победи и кога военният късмет започва да му изневерява?
Проф. Пламен Павлов: Той има една забележителна кариера на военен. Не трябва да забравяме, че по време на Първото българско царство водеща е военната аристокрация и самият владетел е върховният военачалник. Така че неговите роднини и най-близки сътрудници са преди всичко военни и Самуил започва да се занимава с военно изкуство още в юношеските си години – такъв е типичният пример на тогавашните български първенци, на тогавашните византийски аристократи и изобщо на целия средновековен свят. Разбира се, неговите първи победи са през 976 г., когато той управлява Видин (а не Воден, както много често се мисли). Оттук идват и неговите връзки с унгарците. Неслучайно по-късно неговият син Гавраил сключва брак с една унгарска принцеса. Той действа по всички фронтове и след смъртта на Давид и Мойсей през 976 г., на практика става военачалник. В арабските извори на един християнски автор от Антиофия се казва: „царят и неговият голям“. „Голям“ е арабско понятие за пръв военачалник, най-верният човек на царя. Съответно царят е Роман, а неговият най-верен човек е Самуил.
Най-голямата победа на Самуил несъмнено е битката при Троянови врата на 17 август 986 г., където той нанася тотален разгрoм на Василий II, който се спасява по някакво чудо. Разбира се, има и много други военни победи, както и много поражения като битката при Сперхей, която е един от най-големите му военни неуспехи (996 година). А битката при село Ключ през 1014 г. е по-скоро едно реми, тъй като българите губят през първата фаза, но при втората Гавраил Радомир разгромява част от византийските сили и дори убива дука на Солун. Това всъщност води Василий II до истерия и до това чудовищно ослепяване на войници.
Целият живот на Самуил е живот на един храбър воин. Тук можем да цитираме нашия голям историк проф. Петър Мутафчиев, който казва, че Самуил е един човек с невероятна енергия – в рамките на една и съща година го виждаме от Дунавските брегове до планините на Албания, или от Пирин до района на Одрин. Това е един непоколебим воин, който полага много сериозни грижи за българската армия и дори и в тежки години е държал България да има силна армия, защото това е гаранция за нейния суверенитет. И днес е така, колкото и да са различни времената.
Фокус: На какво се дължи победата на Византийския император Василий ІІ над българите? Какви грешки е допуснал цар Самуил?
Проф. Пламен Павлов: Самуил, разбира се, не е безгрешен и в това съмнение няма. Много грешки е допускал и Василий II. Но тук става дума за една глобална битка, която тече близо 5 десетилетия – от 976 г. до 1018 г., защото след смъртта на Самуил тя продължава и при неговите наследници. Но просто силите на България са по-ограничени, а Византия е с по-голяма територия, с по-голям икономически потенциал и със силна армия в резултат на сериозни военни реформи. Това обаче не означава, че България е обречена на загуба. По-скоро военното щастие на Самуил му изменя в един момент. Според мен обаче най-сериозният проблем е ослепяването на войниците. Това е една чудовищна история, която сломява Самуил. Той е бил суров човек и не се поколебава да ослепи дори и собствения си брат Арон, когато е уличен в предателство, но не може да издържи на тази жестока гледка - 15 хил. войници, които са превърнати в безпомощни хора. И фактически този много жесток, коварен удар сломява както него, така и българския народ. Тъй като ако тези хора бяха загинали, вероятно би било по-малко тежко, отколкото да бъдат превърнати в една жива рана. Знаем, че историците по принцип избягват въпроса „ако“, но аз не го избягвам и мога да кажа, че ако бяха загинали, това щеше да доведе до нова сила, до желание за унищожение. Но унижението действа пагубно на царя, защото той вече е бил доста възрастен, имал е и много рани – например не е можел да движи дясната си ръка. Изследванията на неговия скелет, който за съжаление все още е в хранилището на солунския музей, показват, че Самуил вече е бил доста болен, така че на това свръхнапрежение не издържа и самата му физика.
Фокус: В Македония се прокарва тезата за македонския произход на Самуил. Има ли реални факти, на които да се основава това твърдение?
Проф. Пламен Павлов: Това е теза, която противоречи на историческата истина. Това е теза, която няма нищо общо със Средновековието. През Средновековието казват, че Самуил е нападал Македония и я е разорявал, но тогава под Македония се разбира Одринска Тракия, а не днешната държава. Когато през 1018 г. Василий II в крайна сметка превзема България, той прави една военно-административна единица с название България и център Скопие. Така че Скопие е бил столица на провинцията България. А всички други насилия над историческата истина са дело на политизацията на въпроса, на великосръбския шовинизъм, на скопския особен поглед на историята и превръщането ѝ в пропаганда. Тази теза е разобличена дори от самите извори и дори и от прозвището „Българоубиец“. Няма как да повярваме, че Василий II е воювал цял живот с българите, без да разбере, че те всъщност не са българи. Това е толкова комично и тъжно и говори за духовната нищета на хората, които пробутват подобни конструкции.
Фокус: Цар Самуил управлява България почти 40 години. Какво е значението му за българската история?
Проф. Пламен Павлов: Целият му живот говори за един голям държавник, за един много голям воин и за човек, който е верен на каузата. През Средновековието към цар Самуил е имало някакъв своеобразен култ. Солунският автор Йоан Ставракий два века след царуването на Самуил казва: „Онзи прочут Самуил, който и до сега е в устата на българите“. Нека да припомним и че цар Калоян казва, че отмъщава за злодеянието на Василий II. Освен това той в писмата си до папа Инокентий III казва, че е потомък на Симеон, Петър и Самуил. Така че Самуил е личност, която още оттогава е в пантеона на най-великите българи.
Цветилена СИМЕОНОВА

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---