Ген. Иван Парапунов: Подкрепям министър Каракачанов, че по-добре е във военната авиация да възстановим това, което имаме
25 Октомври 2017 | 11:00 | Focus
Водещ: Във вторник сутринта пилоти от авиобаза „Граф Игнатиево“ отказаха да летят с мотива, че се чувстват несигурни. По-късно заместник министърът на отбраната Атанас Запрянов потвърди, че тренировъчните полети на изтребителите в авиобазата са били спрени, но подчерта, че проявената неувереност на част от пилотите за извършване на полети е свързана преди всичко с тяхната оценка за недостатъчна тренираност поради недостатъчно летателни часове. Публична тайна е, че заради лошото състояние на техниката пилотите у нас летят опасно малко. Летците от изтребителната авиация се борят да натрупат по 30 часа във въздуха годишно и не всички успяват, въпреки че стандарта в НАТО е 180 часа. Толкова бедствено ли е положението на военната ни авиация? Задавам въпроса на генерал Иван Парапунов – бивш командващ на въздушната авиация на България, създател на фондация „Български ВВС“ и бивш военен аташе в Москва. Добър вечер, господин генерал.
Иван Парапунов: Добър вечер.
Водещ: Какво е реалното състояние на военната авиация на България?
Иван Парапунов: Най-точната дума – авиацията е в реанимационната зала. Агония – според мен това е най-точното, и тази агония продължава повече от 20 години. И неслучайно при днешните прояви на летците от „Граф Игнатиево“ е достигнало тяхното търпение, бих го казал, до пределна точка. Въпреки това ще кажа, че тяхното поведение, тяхната проява днес за мен е недостойна. Да се криеш зад положението от документите, от които можеш да се откажеш, от полети, според мен не е мъжко, не е пилотско. Но те нямат друг изход и аз напълно ги разбирам. Прибягнали са до това действие, защото друг изход за тях няма. Няма при тези ограничени права, които имат военнослужещите. Те няма как по друг начин да изразят своето виждане, своето недоволство от това, което се случва с българската авиация. Полицаите и те имат звания – майори, всякакви звания, генерали и така нататък. Ето, видяхте ги. Преди два-три дена излязоха в центъра на София, изложиха своите искания. Това не може да стане с военнослужещите в българската армия. И затова те прибягнаха до тази точка.
Водещ: Господин генерал, преди да продължим с наистина сериозното положение на българската авиация, не мога да не ви попитам – възможно ли е ситуацията с напрежението в авиобаза „Граф Игнатиево“ да е изкуствено създадено?
Иван Парапунов: Не. Не. Това е абсолютно невъзможно. Тези хора живеят като едно семейство – от сутрин до вечер, нощем при дежурства. Те не могат да не обменят мисли за състоянието както на авиацията, така и за тяхното положение. Съгласете се, по-голямата част от тях са на възраст между 25 и 40 години. И аз завършил военно-въздушното училище, дошъл в база „Граф Игнатиево“ с мисълта, че ще летя, че ще се реализирам за това, за което съм учил и по-голямата част, мога да кажа, че 60-70% от тях с години не са се качвали на самолет, не са пилотирали. Е, каква увереност да имат такива хора в бъдещето, какво да кажат на своите деца, като се приберат след работа – летели ли са или не летели? Аз се срещам с пилоти от „Граф Игнатиево“. Блясъкът в очите го няма, няма го онова самочувствие. Срещаш унили хора, пред които стои въпросът: къде занапред. Светлина в тунела засега не се вижда.
Водещ: Следват въпроси за техническото състояние на българската авиация. През миналата седмица стана ясно, че осем от оставените десет нови и ремонтирани двигатели не са вкарани в експлоатация поради документални проблеми. Откази е имало и в един от двата ремонтирани в Русия „РД-33“, които са били доставени, но също не са влезли в действие. Въпросът е: съществуват ли критерии за избор на ремонт на авиотехниката ни?
Иван Парапунов: Разбира се, че има такива – има методики, критерии. В крайна сметка има подаване на оферти, обществена поръчка, аз не зная по обществена поръчка ли са те, но фактът, че двигателите се доставят чрез фирма, мисля „Авиостарт“ ООД, както и преди се доставяха вертолетите „Кугър“ чрез Николай Гигов, при което също имаше много обещания, че в авиобазата ще се построят хангари за тези вертолети и така нататък, говори, че за мен, че този процес не е овладян от държавата и контролиран от държавата.
Водещ: Тоест тя го е предоставила на частни фирми под аренда срещу съответните комисионни, разбира се?
Иван Парапунов: Това вече аз не мога да го потвърдя.
Водещ: Е, може да се досетим.
Иван Парапунов: Да. Да. Вижте какво, много хора – ето и сега има около мен такива хора от авиацията, си задават въпроса – добре де, защо непрекъснато, ежедневно вече, от месеци вече се говори – изтребители, изтребители. А какво е състоянието на останалата авиация? Какво е състоянието на останалите „Кугър“-и? Дванадесет чисто нови вертолета. Летят два. Останалите са за ремонт в хангара. Никой не повдига въпроса. Защо не се задава въпросът? Защото при едните разходите, парите, които са милиард и половина , а за вкарването в строя на вертолетите ще бъдат от порядъка на двеста милиона. Но вертолетите вършат работа не само във военно време, не са предназначени само за убиване, те са предназначени и за спасяване, а ние ги държим в неизправно състояние.
Водещ: А защо?
Иван Парапунов: Да, ето това е въпросът. Защо?
Водещ: Първо – един „Кугър“ не е евтин.
Иван Парапунов: Разбира се. Гасим пожари с един вертолет. Защо?
Водещ: А имаме дванадесет.
Иван Парапунов: Това вълнуват хората. Нали – говори се за изтребители. Да, но изтребителят лети днес, вкарват го в укритието и толкоз. Но вертолетът през нощта може да излети да спасява болни, пострадали при природни бедствия, да гаси пожарите. Ето това е. И друго, което аз за себе си твърдя, не ангажирам никой – мисля, че посоката, която е за развитие на българската авиация, е погрешна. Счита се, че със закупуването на осем или там шестнадесет самолета и с това ние решаваме въпроса с въздушния суверенитет на България. Не си задаваме въпроса накъде върви Европейският съюз. Да, ако той върви към това да се запази неговото единство, то ние утре ще бъдем свидетели на общоевропейска отбрана. Ще ни дадат ли на нас да развиваме изтребителна авиация? Или ще ни подтикнат да си развиваме вертолетната и транспортна авиация. Много въпроси са. И аз подкрепям виждането на министър Каракачанов, че по-добре е сега да възстановим и модернизираме това, което имаме, да пренасочи средствата не само към авиацията, а и към другите видове въоръжени сили, за да имаме все пак нещо налице. Да прекратим тази агония, която е вътре в цялата армия.
Водещ: Господин генерал, има ли бъдеще в поддръжката на „МиГ-29“, дори РСК „МиГ“, тоест руската самолетостроителна корпорация, да поеме ремонтите на изтребителите?
Иван Парапунов: Разбира се, че има. Самолетът не е лош. Ако той беше лош, поляците отдавна да са го изхвърлили от въоръжение. Ето, отидоха на авиошоу с „МиГ-29“ в Гърция миналия месец, летят си и на „Су-22“ и си ги поддържат в Унгария, Словакия, Румъния. Ето сега и Сърбия се връща на „МиГ-29“. Не е въпросът в самолета, въпросът е, сами разбирате, политически. Въпросът е, какво въоръжение може да се добави на този самолет.
Водещ: Г-н генерал, вие сте по-тесен специалист, обърнали ли сте внимание, че докато се водят спорове какви изтребители да закупи България, никой не казва официално: „Заради съвместимост от НАТО, от нашите партньори държат да има тази, тази и тази марка. Европейският съюз предлага, че ние трябва да направим перспективно оборудване на военната ни авиация с тази, тази и тази марка“. Никой официално такъв анализ не е направил и не го е огласил публично. Защо?
Иван Парапунов: Много се говори, това като частен случай да кажем, за самолета „Грипен“. Ами самолетът „Грипен“ е съвместно производство на Швеция и Америка. Двигателите са американски. И отново се говори: „Той е непригоден за НАТО“. А защо го има в Чехия и Унгария? Просто някой път така ни се поднасят неща, не че казвам, че да, това е самолетът. Но пак казвам, връщам се на думите на министър Каракачанов: „По-добре късно, но нов самолет“. Това е, защото авиацията е едно много бързо развиващо. Ние днес докато закупим нов самолет, той вече е остарял – с такива темпове се развива авиацията.
Водещ: Какво да правят летците в Граф Игнатиево докато дойде новият самолет, новият изтребител?
Иван Парапунов: Ето това вече е истински въпрос, добър въпрос. Навремето предлагахме ние, виждахме, че авиацията отива към своя край и правихме предложения и при министър Ноев си спомням, при Ананиев правихме предложения – какво правим с хората? Ние не можем да обезпечим на всички толкова летателни часове, щото да бъдем спокойни, че те ще се връщат живи? А натовските норми ги знаете колко са – 180 часа, а у нас летят 30 часа, 40, и това са отделни летци. Опасност за живота има. И тогава предлагахме – дайте, както някога преди много години, когато се е съкращавала българската армия, на тези, които трябва да се освободят или нямат възможност да изпълняват, да обслужват техника, им бе дадена възможност да завършат второ висше образование. Ето, празни години – от 22 години стои до 40 години в Граф Игнатиево, чака да се съмне, а то не се съмва. А през това време можеха да завършат някакви образования и държавата да подпомогне това нещо. Просто стоят там цял ден. Съгласете се, един млад човек отива на работа и не знае цял ден какво да прави и защо стои там.
Водещ: Да, а през това време политиците спорят.
Иван Парапунов: Те си спорят, но хората, те имат семейства, те също се замислят. На 40 години сега да излезе, учил за едно, и от 40 години нататък накъде, какво да прави, навън вече много трудно ще си пробие път. И на мен ми се струва, че Терминал 2 скоро ще бъде посещаван и от пилоти, каквито вече случаи има. Аз познавам някъде към 12 пилота, които вече са в Чикаго. Е, започват от най-тежкото, но се реализират.
Водещ: В края на нашия разговор да ви помоля за кратък отговор, господин генерал, имаше ли варианти през последните години нашата изтребителна авиация да бъде спасена, за да не се стига до такива ситуации, като във вторник сутринта?
Иван Парапунов: Разбира се, че това е по волята на политиците, разбира се, че може, средства има. Хората го правиха от Военновъздушните сили, инженерите, командването на Военновъздушните сили всячески се стремяха да закърпят нещата. Но тези способи, методи, с които можеше да стане, вече се изчерпиха. Заявява се „Да, средства има“, ами защо чак сега се реши въпросът, че трябва да се опрем на старата техника, образно казано старата техника. Тя е нужна и може да свърши работа.
Цоня СЪБЧЕВА
© 2021 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
