Доц. Соня Пенкова, директор на Националния военноисторически музей, в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 132 години от Сръбско-българската война.

Фокус: -Г-жо Пенкова, тази година се навършват 132 години от Сръбско-българската война. Кои са събитията, които предизвикват нейното започване?
Доц. Соня Пенкова: Събитието, което предизвиква началото на войната, е съединението на Княжество България и Източна Румелия. Но причините всъщност се натрупват в един не малък участък от време и ескалират със Съединението и отношението на Великите сили към него. Още с края на Руско-турската война и макар и за кратко просъществувалата Санстефанска България започва един сериозен разпад на отношенията между Сърбия и Русия. Сърбия започва да се чувства по някакъв начин сериозно застрашена от създаването на една голяма Санстефанска България на Балканите, която безспорно би имала доминираща роля както по територия, така и по влияние. Това по никакъв начин не кореспондира с интересите на Сърбия и в един кратък период от време сръбската политическа класа съвсем сериозно започва да се преориентира към идеята за търсене на някаква компенсация от случващото се в България, която се съединява с Източна Румелия, което пък по някакъв начин представлява крачка към осъществяването на идеята за Санстефанска България.
Фокус: Каква е била подготовката на България за войната, като се има предвид фактът, че само няколко години по-рано страната ни се е освободила от османско робство?
Доц. Соня Пенкова: Бих казала, че нещата могат да се разгледат в две посоки. Българската политическа класа и военните не предвиждат нападение от запад, което прави ситуацията доста кризисна в момента, в който сръбските войски нахлуват в българска територия. Това обаче не означава, че те не са имали индикации, че това може да се случи. За какви индикации става дума? Сърбия ясно показва своето несъгласие със създаването на една сериозна държава на изток от нейната граница. Освен това тя сериозно се бори за вниманието на Русия и тъй като за нея решенията, които субективират в Санстефанска България, са един своеобразен превод, че Русия в някаква степен изоставя сърбите, започва едно преориентиране на Сърбия към Австро-Унгария. Не че Русия променя коренно отношението си към България след това. Онова, което се случва между Сърбия и България след Българското освобождение, наистина би следвало да е дало някаква индикация на българските управляващи, че нещата на запад от границата не са съвсем необезпокоителни, защото със Сърбия има Бреговския конфликт, където при промяната на поречието на река Тимок и има военни стълкновения. През 1883 г. след разправата с радикално настроените в Сърбия и с Тиквешкото въстание сръбският политик Никола Пашич и групата, която е около него, идват в България и това допълнително изостря взаимоотношенията. Освен това непосредствено след Българското съединение, още на 9 септември 1885 г., сръбската армия обявява мобилизация и на два пъти нарушава нашата граница. Всичко това са индикации, които не са отчетени по подобаващ начин от българското правителство и от военните ръководители. В основата си те виждат своя главен враг в лицето на Османската държава. Онова обаче, което би следвало категорично да се каже, е, че в този момент, въпреки че България е свободна държава само на няколко години и въпреки че съвсем скоро се е обединила, тя е в доста по-добро финансово състояние отколкото сръбската държава. Да не забравяме, че тя изкарва цялата война без нито един заем, а Сърбия задлъжнява на Австро-Унгария. Освен това българската армия е наборна от 1879 г., а сръбската армия преминава към този начин на формиране едва през 1883 г. През 1884 г. Българската армия бавно започва преустройството си на принципа на полковата организация и за кратко време след Освобождението са формирани родовете войски – пехота, артилерия, кавалерия и инженерни части, поставени са и основите на военния флот, създадено е и военното училище, което вече е произвело няколко випуска, влязъл е в сила и първият закон за българската войска. Така че що се касае до вътрешно-организационния живот на Българската армия, тя при всички случаи е подготвена по-добре от сръбската. Много често за тази война се говори като за войната на „генералите срещу капитаните“ и това формално наистина е така, защото в Българската армия след напускането на руските офицери наистина най-високият чин, който остава, е майор. А всъщност във времето на избухването на Сръбско-българската война майорите в армията са само няколко. Това обаче не кореспондира с подготовката, която имат тези военни – те са изключително добре подготвени, преминали са през българското военно училище и руските генерал-щабни академии, голяма част от тях са участници в национално-освободителните борби (включително и в Сръбско-турските войни), така че те имат сериозен опит зад гърба си. Онова, което ѝ „куца“ на Българската армия в тази война, е логистиката и доброто въоръжение, въпреки че, да речем, че при артилерийската техника Българската армия разполага с по-добра техника от сръбската. Но логистиката и разузнаването като цяло са от малките язви, които допринасят негативно за хода на военните действия, и това след края на войната е отчетено.
Фокус: Какви са били позициите на Великите сили за Сръбско-българската война?
Доц. Соня Пенкова: Отношението на Великите сили започва да се формира още със Съединението с негативизма на Русия - отзоваването на руските офицери от княжеството и отказа ѝ да го признае, водена от своите политически интереси и своето неодобрение към Александър I. Англия използва тази позиция на Русия и заема ролята на един своеобразен покровител на България. Австро-Унгария е негативно настроена, защото търси своята териториална реализация за сметка на Сърбия и в нейните очи компенсациите на Сърбия би следвало да бъдат реализирани от български територии. Германия следи развоя на взаимоотношенията Русия – Австро-Унгария и Русия – Англия, като търси своя интерес в цялото това многообразие от сериозно преплетени интереси на Балканите. Всъщност Сърбия влиза на българска територия и чак тогава връчва нота на българското правителство, с която обявява войната, като за целта използва гръцкия дипломатически агент в София. Българският министър на външните работи веднага отправя нота до представителите на Великите сили, с която уведомява за сръбската агресия, като в нея той казва, че на Европа се пада да отсъди кой е предприел инициативата за тази война и на коя страна в този момент е правото. Князът уведомява турския султан за сръбското нападение и моли за подкрепа. Разбира се, Турция не реагира и не изпраща отговор, а отговор няма и от Европа. Така че реакцията на Европа в началото на този конфликт е мълчание.
Фокус: Какви са политическите последици за България след победата във войната и какво се случва в Сърбия вследствие на поражението?
Доц. Соня Пенкова: Политическите последици не само в България и в Сърбия, но и за целия европейски югоизток са сериозни. Тази война е разглеждана от много от европейските историци като война за доминирането на европейския югоизток. България определено се превръща в доминантната сила на Балканите, тя заявява своето твърдо желание и амбиция за това. Разбира се, това не остава без съответния отглас в съседните държави. Естествено, в Сърбия поражението оказва много сериозно въздействие както върху репутацията на крал Милан, така и на преструктурирането на сръбската външно-политическа линия. След тази война Сърбия категорично се отказва от близките взаимоотношения с Австро-Унгария и от тази гледна точка тя насочва своето внимание към компенсации, които не намирайки от Българя, започва да търси в други посоки и това води до сблъсък на интересите на Сърбия и Австро-Унгария след време. Една от тези посоки е Македония. Може би след тази война Македония окончателно се превръща в ябълката на раздора на Балканите и това предпоставя в голяма степен събитията, които ще се разиграят през Втората балканска война и последвалата я Първа световна война. Освен това може да се каже, че тази българска победа определено обезпокоява и сверената ни съседка, която тогава е най-голямата християнска държава на Балканите. Въпреки че в Букурещкия мирен договор няма клауза, която да признава съединението на България, има такава, която възстановява статуквото отпреди войната. Това по някакъв начин застрашава позицията на Румъния на Балканите, и е предпоставка за формиране на една геополитическа конфигурация, включваща Сърбия, Гърция и Румъния срещу България – нещо, което дава своите резултати през 1913 г.
От гледна точка на България какви са политическите последици? Освен че Батенберг, макар и за кратко, затвърждава позициите си в България, се слага и край на българските надежди за извоюване на автономия на Македония, което е големият резултат от тази война. Ясно става, че нито Великите сили, нито малките балкански държави, нито Османската империя ще допуснат Македония да последва съдбата на Източна Румелия. Така че на българската дипломация става ясно, че след 1885 г. борбата вече ще се води с други средства и това е път, който вече няма изход за България.
Фокус: Как се изменя мнението за страната ни в Европа и в света след края на войната?
Доц. Соня Пенкова: Безспорно мнението за България след края на Сръбско-българската война е променено. Тя показва на цяла Европа, че армията на България ще бъде най-сериозният балкански фактор в предстоящите борби за подялба на османското наследство на Балканите. А в същото време показва и че след като европейските сили не дават един съгласуван помежду си тон на политика на Балканите, малките държави заемат собствени, по-скоро клонящи към националистически позиции. Това дава право да се каже, че след тази война балканските играчи имат много сериозно обособени пространства на желания и политически и географски претенции, които ще преследват в унисон със своите интереси в бъдеще. И това става безспорно ясно в следващите години. Така че тази война наистина променя в голяма степен разположението на силите на Балканите.
Фокус: Какъв трябва да бъде съвременният прочит на тези исторически събития?
Доц. Соня Пенкова: Това е войната, в която за първи път след Освобождението се сблъскват два братски славянски народа, които до този момент са стояли почти един до друг в борбата за освобождение от османско робство. И това наистина е много сериозно събитие, което се случва на Балканите – нещо, което до голяма степен разтърсва обществеността и интелигенцията на тези държави. Това се вижда от публикациите в много от медиите, които излизат от печат през онези години. Големите имена и от двете държави осъждат тази война, като емблематични примери са Иван Вазов и Бранислав Нушич. Вазов в началото е доста по-позитивно и патриотично настроен към войната, но в края вижда, че тя е братоубийствена и води до разклащане на устоите на човечността. Това безспорно ще бере много тежки плодове в следващите войни на Балканите и наистина тези разнопосочни и силно поляризирани интереси на Великите сили, които се сблъскват, водят до силно изостряне на националистическите политики на Балканите и стават предпоставка за конфликтите, които няколко години ще се разиграят на югоизточния театър.
Цветилена СИМЕОНОВА

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---