Проф. Пламен Павлов: Ньойският договор слага кръст на законните български претенции за историко-географската област Македония
27 Ноември 2017 | 11:00 | Focus
Фокус:Проф. Павлов, на 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойския мирен договор, с който страната ни излиза от Първата световна война. Какви са събитията предшестващи подписването му и какви рани отваря той на Родината ни?
Пламен Павлов:27 ноември е една от най-черните дати в българската история. Това едва ли се нужда е от особени доказателства. За мен проблемът е, че тази дата не се разбира достатъчно и не се възприемат уроците от нея особено от българското общество след Втората световна война. В периода между двете световни войни надали някой е трябвало да бъде просвещаван какво означава Ньой, какви са последиците от него и каква тежка травма е той в нашето национално съзнание. Разбира се, Ньойската катастрофа е основна последица и завършва нашето участие в Първата световна война. Да разказваме за цялата война няма особен смисъл, но лошото е, че когато се сключва мирен договор с победените страни от Централните сили, една от които за съжаление е България, в немалка степен тежки претенции и унизителни условия поставят нашите съседи Сърбия, Гърция и Румъния. Този мирен договор спрямо България следва основните постановки на Букурещкия мирен договор от 1913 г. Това трябва да се разбере и да се отчита, когато говорим за това какво сме загубили с Ньойския договор. Обикновено в исторически справки, в учебници, дори в общественото пространство се казва, че сме загубили Южна Добруджа и Западните покрайнини. Нека да не забравяме, че фактически с Ньойския договор ние губим цяла Македония, независимо, че клаузите на договора визират единствено няколко села във Видинско и Кулско, общините Цариброд и Босилеград и Струмица. Когато говорим за Ньойския договор, ние автоматично изключваме от съзнанието си Струмица, тъй като тя днес не е в Сърбия, а се намира в Република Македония. Ако трябва да четем точно документите, става дума за цялото това пространство. То е твърде незначително на фона на това, което губим исторически, теоретично и фактически. Това са нашите земи от Първата световна война и от съглашенията в навечерието на Балканската война. С Ньойския договор се слага кръст на законните български претенции за историко—географската област Македония. Нещо, което е признато дори от Сърбия с така наречената спорна и безспорна зона. От историческа дистанция, както сме ние в момента, тези детайли не ги забелязваме, но за хората през 1919-1920 г. те са били съвсем пресни, тъй като става дума за решения от 1912 г., които са нарушени брутално само 7 години по-късно. Апелирам, когато говорим за последиците от Ньойския договор да избегнем от фактическото положение за така наречените Западни покрайнини, а да видим, че губим цяла Македония. Иначе излиза, че Македония не е българска, което е дълбоко невярно.
С Ньойския договор сме загубили и Поморавието, което е една българска област, за която изобщо не се говори. През последните години след 10 ноември няма нито едно позоваване на нашата държава за българските предели отвъд покрайнините. По време на Първата световна война ние получаваме за администриране и управление Ниш, Пирот, голяма част от историческото Поморавие, което от създаването на нашата държава при Аспарух, до 1878 – 1879 г. е било винаги българско. Дори сръбските вестници винаги казват за Ниш, че е български град. При Нишкото въстание през 1841 г. в сръбската преса се казва, че има въстание в България. Отнемането на Поморавието, където асимилационните процеси са много по-силни, отколкото в Македония, го забравяме, а това не е обективно. Реално погледнато и днес в Република Сърбия освен скромната територия на така наречените Западни покрайнини, т.е. на Босилеград, Цариброд и още няколко села в Кулско, имаме българи в много други общини. Достатъчно е дори в youtube да погледнем какво се пее и свири в Сурдулица, във Враня, в Зайчар. Българско население там има и днес, независимо дали то съзнава, че е българско или не. Това са така наречените турлаци. Фактически не казвам, че ние трябва да обявим някаква конфронтация със Сърбия и да искаме това население, но нека не се отричат неговите исторически корени. Те несъмнено са български, такива са в продължение на повече от 1000 години.
Друга голяма концептуална особеност на нашето отношение към Ньойския договор е връзката му Парижкия мирен договор от 1947 г. Ньойският договор не би бил тази травма и тази продължаваща рана в нашия национален организъм, ако той не беше на практика потвърден от мирния договор след Втората световна война. Победителите от Втората световна война, които също имаха претенциите, че носят световен мир, на практика постъпиха спрямо България адски несправедливо, потвърждавайки фактически клаузите на Ньойския договор. Тук Слава Богу поне опазихме Южна Добруджа. Всичко, които говорят, че Ньойският договор отдавна не бил актуален, тъй като бил последван от следващи договори, не бива да забравят, че Парижкият договор от 1947 г. повтаря несправедливите решения на Ньойския договор. Някой би възразил, че в историята и в политиката няма такива понятия като справедливост и несправедливост. Нека припомним големия френски публицист, журналисти и общественик Анри Пози, който още през 30-те години вижда, че войната се завръща. Той вижда, че с тези драконовски постановления спрямо България и спрямо всички победени, Първата световна война реално не е приключила. Втората световна война има редица свои особености, но тя продължава и е възможна благодарение на нечестното отношение към победените в Първата. Най-нечестно е това отношение към нас.
Фокус:Умира ли мечтата за национално обединение на българите след подписването на договора в Ньой?
Пламен Павлов:Колкото и странно да изглежда нашата образователна система, нашата публицистика, литература и въобще обществена мисъл и усещания след Втората световна война стигат до подобен извод. Парадоксално е, но след Първата световна война, независимо от покрусата, от черните забрадки в Босилеград и Цариброд, от масовите репресии в Македония, както и в Южна и Северна Добруджа и Поморавието българското общество не е загубило своята виталност. Независимо от покрусата и всички негативи, между двете световни войни имаме достатъчно примери на национално съзнание, на национален подем и на неприемане на решенията на Ньойския договор. Разбира се, не бива да си правим илюзии, че за прадедите ни това е било вече трудна задача. С Ньойската катастрофа, с новото устройство на света и на Европа след Първата световна война, целта на националното обединение изглежда все по-далечна и все по-невъзможна. Независимо от ограничените си способности, България полага много усилия да защити своите национални малцинства в територията на победителите. Тук можем да прибавим дейността на Тодор Александров, на Иван Михайлов, на Вътрешната западнокрайска революционна организация – „Въртоп“. Там са Иван Гьошев, Асен Николов и лидерите на добруджанските българи на ВДРО, където особено силно блести името на Стефан Боздуганов. Тези хора след комунистическия преврат бяха до голяма степен забравени и изтикани в периферията. Цялото това движение между двете световни войни е факт. Един много мъдър човек и голям държавник, българин от Македония Андрей Ляпчев казва, че все пак ядрото е останало, че българската държава е спасена и това е надежда за бъдещето. Трябва да се замислим и върху събитията между двете световни войни, които са пряка последица от Ньой. В комунистическия период твърде много се изместиха нещата към класови битки, към Септемврийското въстание, а се загуби основното, че все пак главната задача на нацията и държавата, е защита на българите, които са попаднали под чужда власт. Когато разглеждаме българската история между двете световни войни, се губят големите държавници, които имаме като Андрей Ляпчев. Не бива да подценяваме нашето общество между двете войни. Тогава има едно силно патриотично настроение, има много организации, има много инициативи в образованието. Нека си припомним колко много паметници и мемориали са изградени между двете световни войни. За съжаление след Втората световна война по идеологически причини и с наложената от СССР воля, голяма част от това наследство беше пратено в периферията, бе подложено на някакво своеобразно табу. Ние не сме се излекували от Ньойския синдром и досега, но причината за това е най-вече промяната след Втората световна война, колкото и да изглежда контрафактуално. За нас като обществено съзнание големият проблем е, че с решението на Парижкия мирен договор, на практика бяха бетонирани несправедливите клаузи на Ньойския договор. Това е нещо, с което нямаме право да се примиряваме. Трябва да се опитваме да разберем и да осмислим историческата истина.
Фокус:В резултат на Ньойския мирен договор България губи 118 села, през 25 от селищата границата минава посредата им. Как българите преглъщат това унижение и колко семейства остават разделени от този договор?
Пламен Павлов:България не губи само тези 118 села, тя губи много повече. Тя губи хиляди села, тъй като губи цяла Вардарска и Егейска Македония. Губи Поморавието. Губи на практика и цяла Добруджа. Иначе самият начин на налагането, разделянето на гробища, на къщи, на дворове, на ниви, искането на нашите бивши съюзници особено Сърбия да се предадат елитни животни, хиляди тонове каменни въглища от Перник, показва едно мародерско отношение към България. Унижението е много голямо. За щастие тогава имаме силна българска интелигенция и отговорни представители на военното съсловие, независимо от огромните загуби, които понасяме. Тук ще се позова на г-н Красимир Узунов, който в последните си изследвания показва какви невероятни човешки загуби имаме, не само като количество, но и като качество. Със загубите на толкова много офицери по време на Първата световна война, България се лишава от един невероятен елит, който е завършил престижни университети у нас и в чужбина. Това са и хора на изкуството. Това са хора, интелигентни с визия за бъдещето. Въпреки всичко, нацията ни тогава е силна и успява постепенно да излезе от колапса, в който я вкарва Ньойската катастрофа. Тези унижения засилват в общественото съзнание на хората в поробените земи и тяхната съпротива. Между двете световни войни в Македония македонизмът няма особена перспектива. Там се запазва българското самосъзнание. Това го научаваме дори от радетел за известно време на македонизма, какъвто е Венко Марковски. Той казва, че е избягал от Югославия в България като българин, а в София е станал македонец под влияние на комунистическата пропаганда. Могат да се дадат още много и много примери. Същото важи за Южна Добруджа, където независимо от насилието на румънската власт, българското самосъзнание се запазва. Нека да припомним един такъв наш национален герой. Има инициатива да се кръсти най-голямата ни военновъздушна база в страната ни Димитър Списаревски. Той е точно българин от Добрич, чието семейство е прогонено, защото твърде много държи за българската идея. Не бива да забравяме, че насилието спрямо нашия народ в поробените земи е изключително силно не само от страна на сърби, но и на гърците, румънците и на всички други. Не бива да забравяме, че сме обградени отвсякъде с врагове. Това показва качествата на някои наши държавници от онова време, особено на цар Борис III и на Георги Кьосеиванов, да се излезе постепенно от тази изолация и да се намери ресурс България отново да стъпи сериозно на политическата сцена. Нерядко се сравнява днешната ситуация на нашата армия с Ньойската. Ние в момента сме членове на един отбранителен съюз, какъвто е НАТО. Това предполага да имаме силна армия, а в някои отношения сме се самопоставили в ситуация по-тежка от Ньойската. Така че Ньойската катастрофа и нейните последици дават много материал за размисъл, а също така и за преоценка на нашите морални сили като общество. Виждаме, че българското общество между двете световни войни, е поразено в най-голяма степен от Ньойската катастрофа, защото това е най-голямата национална драма, а не това, което ни учеше Марксистко-Ленинската историография. Въпреки всичко то намира сили постепенно да изведе България от тупика, да платим огромни репарации, напълно незаслужено на нашите съседи, да им даваме въглища, бикове и какви ли не други измишльотини и въпреки всичко в периода 1936-1937 г. отново да се превърнем в един фактор на Балканите, а защо не и в Европа.
Фокус:След всички претърпени загуби засилва ли се чувството за реванш у българите, а и у другите загубили войната? Каква е причината за недалновидната политика на победителите от войната?
Пламен Павлов:Това е много голям въпрос, за да можем да му отговорим в рамките на няколко минути. Победителите не ги съдят. Тези стари плутократични режими, каквито са особено Франция и Великобритания, има гласове за по-обективно отношение към победените. Нека не забравяме позицията на американския президент Удроу Уилсън за справедлив мир, но всичко това е отхвърлено в името на заслепението от самата победа. Войната е изключително жестока. Първата световна война е най-големият катаклизъм в историята на човечеството до този момент. Дори и Втората в някои отношения независимо, че е много по-кървава и с много повече жертви, е следствие на първата. Засилва се подобно отношение, но при нас специално няма такъв реваншизъм. Нашите политици особено цар Борис III, Георги Кьосеиванов, Андрей Ляпчев и дори ако щете Александър Цанков, Александър Малинов и всички от този период, са хора достатъчно отговорни и достатъчно ерудирани, за да знаят, че подобно нещо не може да стане с магическа пръчка. Решение в стил Втората Балканска война повече не бива да се вземат, тъй като това е безкрайно опасно. Затова ние водим една политика на така наречения мирен ревизионизъм. Тя дава своите плодове, примерно Южна Добруджа, затова никой не ни я взема след Втората световна война. Подобни стъпки България прави по време на самата Втора световна война. Съвсем наскоро от сръбска страна бяхме атакувани, че сме освободени. Имаше някакви тържества на паметника на Альоша в Пловдив. Имаше нападки към България за кой ли път. Нека да не забравяме, че ние не сме воювали със СССР. Имахме дипломатически отношения с него. През цялото време независимо от това, че бяхме в оста, България водеше една неутрална политика. Разбира се, има и грешки, които не е времето сега да анализираме. Реваншизъм у нас в този примитивен смисъл на думата, който е характерен при нашите съседи, няма. При нас има цивилизовано отношение към правата на българите, попаднали под чужда територия. Неслучайно по време на Първата световна война, отново Красимир Узунов ми го посочи от един сръбски вестник, сръбската страна е „възмутена“, че в освободените земи, най-вече Македония и Поморавието, българите правят училища и читалища. Това за Сърбия изглежда по-страшно и по-опасно, отколкото с огън и меч налагаме своя власт. Това показва, че при нас няма реваншизъм, но няма и отстъпление. Отстъпление има разбира се, в комунистическите среди. Основната вина за създаването на македонизма не е само на Коминтерна, а и на българските лидери на Компартията, каквито са Васил Коларов и Георги Димитров. Ето сега отново се раздуха въпросът за преименуването и за връщането на историческото име на Цариброд. Български депутат имаше изказвания, че това бил сръбския град Димитровград, че Сърбия можела да решава. Това са неща, които са дълбоко неверни. Това е български град, който е бил в територията на царство България преди това. Името на Георги Димитров е сложено, за да може един национален предател, какъвто без съмнение е той да бъде, да бъде сочен като пример от недобросъвестни съседи. Мисля, че съвременните отношение между България и Сърбия не предполагат Димитровград да бъде преименуван, а по-скоро да се върне историческото име и градът да се казва Цариброд.
Фокус:Какъв трябва да бъде съвременният прочит на това историческо събитие?
Пламен Павлов:Ньойският договор трябва обективно да се осъзнава не само като загуба на Западните покрайнини, а загуба на нашето естествено етно-културно пространство, което включва цяла Македония, Поморавието в днешна Сърбия, Южна и Северна Добруджа. Това е Загуба в резултат на една планетарна, тежка война, много мракобесна, несправедлива във всяко едно отношение. Това не означава, че ние трябва да се отказваме от историческата истина и от своите сънародници в тези земи, които продължават да живеят там, а със съвременни, цивилизовани средства да се борим за националното си единство, такова каквото може да бъде то в модерните времена на 21 век.
Деница КИТАНОВА
© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
СВЪРЗАНИ МНЕНИЯ
Проф. Пламен Павлов, историк: Самуил застава начело на борбата на българите срещу византийската власт след 976 г. и се превръща в най-влиятелната фигура в българската политика
6 Октомври 2017 | 18:00 | FocusИсторикът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод годишнината от смъртта на българския цар Самуил.
Отвори в нов прозорец
Проф. Пламен Павлов: Поантата на Съединението е Сръбско-българската война, която показва на света, че младата българска държава е способна да защити своите права
6 Септември 2017 | 12:00 | FocusИсторикът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 г.
Отвори в нов прозорец
Историкът проф. Пламен Павлов: Трябва да преодолеем идеологизация и табутата, наложени от тоталитарната система, и да се върнем към нашите герои от войните за национално обединение
10 Май 2017 | 11:15 | FocusИсторикът проф. Пламен Павлов, в интервю за предаването „Това е България“ по Радио „Фокус“.
Отвори в нов прозорец
НОВИНИТЕ НА ФОКУС
The Guardian: Бенямин Нетаняху се зарече да формира ново правителство, опозицията обяви, че ще стори същото след изборите в Израел
19 Септември 2019 | 01:07
