Днес почитаме рождението на Апостола на свободата на българите от Македония и Одринско
Красимир УЗУНОВ

Днес се навършват 146 години от рождението на Георги Делчев от Кукуш, известен в българската история като Гоце Делчев. Апостол и стратег на национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско, главен организатор на комитетската дейност и на въоръжената борба за свободата на българите, останали под властта на султана...
Юнкер, учител, комита, войвода...
Всичко това е Гоце Делчев.
Революционерът, израсъл с подвига на героите на априлското въстание, с разказите за Левски, Ботев, Раковски.
Революционерът, възкресил и повторил революционната организационна структура, изградена от Левски 30 години по-рано, в българските земи, върнати на Турция по силата на Берлинския конгрес.
Революционерът, който на практика доказа, че заедно с Левски принадлежат на един народ, на една национална идея, на един стремеж към национално освобождение и обединение.
И нито за момент не можем да си позволим да поставим под съмнение или дори да се замислим какъв по народност е бил Делчев, защото това означава да поставим под съмнение националната идентичност на всички дейци на българската национална революция, като се започне от Легията на Раковски и се премине се през четническите борби, за да се стигне до революционната организация на Апостола на българската свобода Васил Левски.
Още повече, че философията, принципите и методите на революционната организация, изграждана от Делчев и Груев се стреми из основи да повтори вътрешната революционна организация Васил Левски.
Именно по тази причина Дамян Груев ще определи движещите мотиви така:
"...Ние смe българи и всякога работим и ще работим за обединението на българския народ. Мислехмe да създадем организация по образеца на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски...”
А Делчев до края на живота си във всичко, свързано с България, ще се стреми да повтори делото безсмъртния Апостол
Сигурно защото и двамата, като истински българи - чеда на един и същ народ, са обречени докрай да служат на една национална кауза, на един и същ национален идеал, на една и съща национална философия..
Затова Левски, казва така: „Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да си вървим едно, ако ще бъдем хора!”.
Близо тридесет години по-късно Делчев, ще допише същото изречение: „ Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани...”
В своята цялостна дейност той смята, че: „Освобождението на Македония лежи в вътрешното въстание. Който мисли другояче да се освободи Македония, той и себе си лъже, и другите.”
Левски също не разчита на външната помощ при освобождението на България и в писмо, изпратено до Филип Тотю в Одеса на 18 април 1871 г., пише следното "Брате, не отказваме помощта и от гявола (дявола), но имаме си свое предначертание."
Като в тези простички думи е скрита философията на българското възраждане: Преследване на свои цели, със собствени сили и средства, като се търси чуждата помощ, без да се изоставя нещо от предначертаното за постигане на единство. Единство национално, просветно и политическо.
В проектоустава на българската революционна организация през същата 1871 г. Левски ще напише, че свободата ще се постигне, като „с една обща революция ... се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспото-тиранска система и ... се замени с демократическа република (народно управление)”
Затова днес трябва да помним, че Делчев повтаря в детайли не само организационната структура на Левски, но наследява и званието Апостол, заедно с юнашките песни, в които е възпято делото му.
Същият този мъдър народ, който нито за миг не се е замислял и не е поставял под съмнение дали е един и същ от Черно море до Охридското езеро.
Паралелите продължават и се налагат сами.
Левски се обучава на военно дело в Българската легия в Белград.
Гоце Делчев учи във Военното училище в София, където среща цяла плеада от поборници и мечтатели, офицери и юнкери, доктори и студенти, даскали и писатели, свещеници, занаятчии и работници, които приемат като свое верую свободата на поробените братя оттатък Рила и Пирин и нехаят за собствения си живот.
Левски е учител във Войнягово и в Еникьой, Тулчанско сред българите в Северна Добруджа...
Делчев е екзархийски учител в на българите в Щип...
Левски броди по Стара планина с чети...
Делчев води чети по македонските планини...
Затова всеки опит да се твърди или сами да се съгласяваме, че и други имат право над тези духовни исполини и над делото им, означава да се примирим със собственото си безродие.
Прекланяйки се пред подвига и саможертвата на Гоце Делчев, в деня на неговото рождение, ние ясно трябва да си даваме сметка на естеството на неговото човешко и обществено светоусещане.
Делчев е част от всенародния подем за освобождение и обединение, еманация на стремежа, ентусиазма и непоколебимия български дух.
Делчев е извикан от времето.
Делчев изгаря в пламъка на мечтата си.
Ето ви пример.
В първата биография на Делчев, написана от Пейо Яворов, по повод на детските му години, прекарани в Солунската българска мъжка гимназия, се казва така:
„През това време Гоце установява вече и свои възгледи, като намира в миналото богове, на които се кланя фанатично.
Еднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за божествената святост на славянските първоучители. Гоце, "безбожник" вече, хваща тогова ученика за вратът, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: "Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си на човек, трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш".
И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде известните стари клеветничества.
Гоце, който всякога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: "Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде направено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите..."
Ако продължим с друг цитат от предговора на същата биография ще намерим отговор на много от въпросите, които ни вълнуват и днес:
„Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. То се знае, апостолите на българската свобода не мислеха, че петвековния роб ще види боева сполука. Но те имаха пред вид сигурен политически успех.
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат - отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.”
В още един предговор, този път на малкото книжле на майор Стаматов „Спомени за Георги Делчев и Борис Дрангов”, издадено през 1935 г. в София, пише така
„Той носеше гордо псевдонима Ахил, защото се нечовешка сила и мощ, работеше за изграждането на организацията, с която смяташе, чрез всеобща революция да извоюва свободата на поробените българи.”
На 4 май 1903 г., понеделник, жандармерийска част водена от юзбашията Тефик бей обкръжава съединените чети на войводите Гоце Делчев и Димитър Гущанов в село Баница, Серско.
Низамите били над 1000 на брой, а българите само двадесетина...
Делчев паднал убит още в началото на сражението.
Според оцелели четници последните му думи били „Удряйте, мамицата им, изядоха ме!”
Въпреки численото превъзходство на турците боя продължил през целия ден, а късно вечерта оцелелите комити се измъкнали.
Гърмежите секнали и над селото настъпила гробовна тишина.
Аскерът дълго не смеел да приближи до мъртвите комити.
Когато по-храбрите все пак се престрашили, командирът им Тефик бей разпознал трупа на мъртвия войвода, свой някогашен другар от Военното училище в София, турският офицер заплакал.
Заплакал, защото само единадесет години по-рано, през 1892 г. същият този Тефик бей, все още бил само юнкер Хюсеин Тефиков от софийското Военното училище и служил в един взвод с Георги Делчев и Борис Дрангов.
Легендата твърди, че Тефиков стрелял лошо и често се налагало Делчев и Дрангов да стрелят в неговата мишена, за да може и той да покрие нормативите за стрелба.
После подпоручик Тефиков завършил училището и избягал в Турция.
Бил помак от родопските села и затова го назначили в жандармерията в Драма. Станал Тефик бей. Израсъл до юзбашия.
Воювал и преследвал комитите и четите. Така се стигнало и до битката край село Баница...
Такава е историческата истина, към която ни води честването на поредната годишнина от рождението на Гоце Делчев - непокорният юнкер от Военното училище Георги Делчев, екзархийският учител, легендарният войвода, Апостолът на свободата на българите от Македония и Одринско...
Затова днешните достатъчно широки и по европейски скроени дрехи не трябва да ни заставят да забравяме и да се отказваме от историческата истина, от собствената ни памет и от устоите на които се гради настоящето ни.
В деня на рождението на Делчев, ние сме длъжни да си отговорим дали в собственото ни бездушно дребнотемие е останало поне малко местенце за България.
Защото Делчев и днес продължава да пита помним ли, че сме българи?

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---