Народният представител от ПГ на „БСП за България“ и член на Изпълнителното бюро на БСП Манол Генов в интервю за Агенция „Фокус“ за възпоменателните събития на Каймак-Чалан

Фокус: Г-н Генов, на 20 септември 2016 г. по повод 100-годишнината от Първата световна война и 100 години от боевете, водени на връх Каймак-Чалан, българска делегация за първи път почете паметта на българските герои, загинали на върха през септември-октомври 1916 г. Тази година това ще се случи за трети път. Можем ли да кажем, че вече е традиция?
Манол Генов: Това би било много добре, ако се превърне в традиция. Ако с тази идея бъдат обхванати повече хора, защото все пак знаем, че българската войска, българската армия е загубила около 2000 души убити точно в тази битка. Ще бъде интересно за техните наследници да посетят лобните места на своите деди и прадеди, така че инициативата е прекрасна. Мисля, че трябва да се намеси малко и държавата и то в голяма степен. Не може сръбската държава да има там паметник, храм, а ние да отиваме там като бедни роднини. Има такава инициатива, но някак си нещата в годините повече има обещания, отколкото действия за осъществяване на тази идея. Поне някакъв храм да се построи. Мисля, че и светата българска църква има положително отношение към едно такова действие. Въпросът е и други държавни институции като Министерство на външните работи, Министерство на отбраната да положат достатъчно усилия, за да може да се осъществи тази идея.
Фокус: Вие се включвате за пореден път във възпоменателните събития на връх Каймак-Чалан. Какво е чувството да сте там и с какво съзнание отивате сега?
Манол Генов: Чувството, което те обзема, когато се качиш на тези 2500 метра трябва да го свържеш с представата за действителните събития, които са се случили точно тогава. България влиза във войната на страната на Централните сили през 1915 г. За около 40 дни успява къде с помощта на Австро-Унгарската армия, къде със собствени сили да унищожи цялата Сръбска армия, която с остатъчните си 150 хил. души бяга през планините, отива на брега на Адриатическо море, оттам е прехвърлена от албански пристанища с френски параходи на остров „Корсика“ ,където е обучавана, превъоръжавана и след една година тя отново пристига на така наречения Солунски фронт. Битката при Каймак-Чалан е продукт на тази война с немалко други. Имам предвид завоя на Черна, Чеган, при Дойран, но това е един величав момент в българската история и показания героизъм от българските войници е несравним. Сравним е с боевете при Шипка. Човек трябва да си представи, когато се качи там, когато бъде обгърнат от мъглите, които обитават върха, когато почувства студа, който са чувствали тези български войници, трябва да има предвид, че България тогава е пазила гърба си, собствената си граница ,от юг, от силите на Антантата и доставките за българските войници, българската армия са били силно ограничени, затруднени, понеже най-близката гара е била на 100 км оттам. Налагало се е да се носят мониции на ръце, с животински впрягове, така че условията са били изключително трудни и човек наистина трябава д посети и да види това място, на което след 100 години може да намери шрапнели, неизтреляни патрони, гилзи и всичко това те кара да ти настръхне косата, когато се качиш там и си представиш тежките условия, в които българските войници са водили около 40 дни неравен бой със Сръбската армия. Най-големият тормоз за Българската армия е била сръбската артилерия, подпомагана от френски, тежки оръдия, които всеки ден са изсипвали хиляди снаряди по българските позиции. Трябва да се има предвид, че тази позиция не е била доукрепена докрай, тъй като в плановете на българското военно командване влиза този растегнат южен фронт да бъде съкратен. Те се предвижват на тази линия, за да може да съкратят дължината на фронта, за да може отбраната да е по-ефективна. В крайна сметка това бързане, точно след едногодишно стоене по вина на германския генерален щаб, който тогава заповядва на българската армия да не влиза и да не нарушава териториалната цялост на Гърция по онова време и тази грешка именно е довела до седеното около една година на позиционна война. След това като започва настъплението на Антантата нашите войници са били превъзхождани понякога и десетократно от противника, който е водил бой с тях. Просто човек трябва всичко това да го види, да го почувства и да го разкаже на тези, които не са го виждали дано да проявят интерес и да отидат да го видят.
Фокус: В този смисъл смятате ли, че трябва да се търси възможност да се търси възможност повече хора да участват в събитията на Каймак-Чалан като на Шипка например?
Манол Генов: Малко е по-турдно като организация, защото все пак това се намира на около 200 км от нашите граници. Не е толкова лесно да запалиш колата и да отидеш до там, както се случва на Шипка. Казах, че държавата трябва да прояви усилия и воля, за да може да има условия, които да привличат тези хора, даже и като туристи.
Фокус: Вие сте присъствали на много от представянията на книгата на Красимир Узунов „Каймак-Чалан“, отделно търсихте потомци на загиналите в тази битка. Смятате ли, че книгата му запълни празнотите в историята?
Манол Генов: Много малко хора знаеха какво е Каймак-Чалан, какво се е случило там. Това не беше популярно в нашата история и преди 1989 г. и преди 1944 г. и след 1989 г. Тези обстоятелства и факти за боевете, които е водила Българската армия по време на Първата световна война бяха известни на силно ограничен кръг хора. Повече от научните среди. Огромен е приносът на Красимир Узунов, че с тази книга той събуди интереса, успя да популяризира подвизите на българските войници, които са умирали с отворени очи. Те са искали да видят всички български земи обединени. Мотивът им е бил изключително силен и всички тези примери на проявен войнишки, офицерски и какъвто и да е друг героизъм по това време, са именно апотеоз на тези стремежи на българския народ по онова време, когато той има една обща идея, обща цел да обедини всички българи, живеещи на територии извън пределите на Българската държава да бъдат събрани под едно знаме, така да се каже. Именно тези цели са пример на уважение, подражание и пример на героизъм, който въздига тази битка до нивото на епичните боеве на Шипка и други такива познати в нашата българска военна история.
Фокус: 100 години по-късно как изглежда битката на Каймак-Чалан?
Манол Генов: През погледа на времето битката на Каймак-Чалан трябва да бъде оценена от съвременна гледна точка. Факт е, че там Сръбската армия губи повече от 4500 убити, Българската армия губи 2000, има 4500 български войници, които са ранени. Всички тези цифри и факти говорят за безсмислието на тази война, която е водена по онова време, за огромните жертви, които са предизвикани по волята на монархическите династии, които са управлявали и двете държави. Тук е ролята на нашата държава, която може да предложи на сръбската да правим съвместно честване, да почетем общо паметта на загиналите герои от българска и сръбска страна. В 21 век на войната, на противопоставянето, на натрупаните противоречия и горчивини от двата народа не са малко. Това е един начин, по който ние да се помирим.
Деница КИТАНОВА

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---