Историкът академик Георги Марков, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ по Радио „Фокус“

Водещ: За поуките от участието на България в Първата световна война и Ньойския диктат ще говорим в следващите минути с академик Георги Марков. Добър ден.
Георги Марков: Добър ден.
Водещ: Академик Марков, какви са поуките, които можем да си извлечем повече от 100 години от участието на България в Първата световна война? Можеше ли да бъде избегнато нашето включване в конфликта?
Георги Марков: Поуките са трагични, защото изборът на България да се намеси в Първата световна война на страната на Германия я обричаше да загуби войната заедно с нея. Също, Българската армия въпреки своите бойни победи, въпреки че спечели битките на Балканите, трябваше да загуби войната, тъй като Германия я загуби на решаващия Западен фронт. И изборът на България през т.нар. „Българско лято на 1915 година“, когато и двете воюващи коалиции – Централните сили и Съглашението наддаваха за нейния меч на Балканите, изборът ни беше погрешен от страната на цар Фердинанд и на министър-председателя Васил Радославов, защото те увличат в болката си от скорошното национално крушение в Букурещ 1913 година, и те не правят дългосрочен разчет на ресурсите между двете воюващи коалиции. Макар че от 6-те европейски столици петима пълномощни министри на България докладват на монарха и на министър-председателя, че Германия наистина има най-добрата армия като организация, дисциплина, въоръжение, но тя няма ресурси да спечели войната срещу останалия свят. И че съглашението с нейните колониални империи ще поведе една дълга война на изтощението, която Германия и Австро-Унгария ще я загубят. Това са доклади на нашите пълномощни министри от европейските столици преди да се намесим на страната на Германия.
Водещ: Защо царят, защо цар Фердинанд, според вас, не се съобразява с тези разузнавателни доклади? Това малко прилича на докладите на разузнаването, които Сталин получава по времето на Втората световна война, че ще бъде нападнат от Германия.
Георги Марков: Цар Фердинанд е хазартен играч. Той с т.нар. „престъпно безумие“ 1913 година казва: „Всичко или нищо, сега или никога“, той проигра националния ни идеал през Балканските войни и това бяха погубени победи срещу Османската империя, ние ги проиграхме във Втората балканска война. Цар Фердинанд не е както преди го бичуваха, че бил германски агент, не. Всъщност, той иска да отмъсти на вероломните съюзници-разбойници, и той казва: „Аз ще обявя война само на Сърбия, а не на Съглашението“. Да, но Съглашението, великите съюзници на Сърбия това са Русия, Франция и Великобритания предупреждават, че ако България обяви война на Сърбия, те ще обявят война на нея, както и става. И България се озовава сред Световната война на страната на Германия със своите национални интереси, които трябваше да бъдат по-добре защитени. Вярно е, че Съглашението дава линията Мидия-Енос – тази, която Лондонския договор за мир 1913 година, и тя условно дава някои части на Македония. Ако Сърбия се разшири в Босна и Херцеговина, ще ви дадем нещо от Вардарска Македония, ако Гърция се разшири в Смирненския вилает в Мала Азия, ще получите Кавала, но Сърбия и Гърция не позволяват такива териториални отстъпки. И това е твърде условно обещанието на Съглашението по отношение на Македония. И тогава цялата ни външна политика е ориентирана към Македония, а не към Тракия. И разбира се, роля има и Вътрешната македоно-одринска революционна организация, начело с Тодор Александров, който е разбира се изрично за намеса на България на страната на Германия за освобождение на родния си край.
Водещ: Да, известно е, както казвате, че България преследва национален идеал, своето обединение, влизайки в този конфликт. Можеше ли това обединение да бъде постигнато по друг начин, без да участваме в Първата световна война?
Георги Марков: Не, аз не съм съгласен с тези политици-пацифисти, които заявяват: „България трябва да пази неутралитет“. Да, но за неутралитет никой нищо не предлага. Всяка воюваща коалиция казва: „Искаме вашата намеса. Вие сте стратегическият Куш на Балканите“. Дори Клемансо, който ни наказва преди 100 години в Париж, казва: „Малко ви наказваме, защото вие, българите провалихте Дарданелската операция на Чърчил, ние не можахме да спасим изнемогващата Русия. Избухна болшевишката революция и така удължихме войната с 2 години. Заради вас“. Обвинението е много тежко в Париж, защото България завишеше на коя страна ще се намеси. Ако беше се намесила на страната на Съглашението срещу Османската империя, тогава наистина пътят към Русия е отворен през Босфора и Дарданелите и Османската империя щеше да се разпадне много по-рано, отколкото 3 години по-късно. А вместо това Германия унищожи сръбската съпротива, отвори пътя към Дарданелите, спаси Османската империя и тя излезе от континенталната блокада, озова се на Персийския залив. Наистина ролята на България е стратегически важна, поради което трябваше да се получи това, което даваха бъдещите победители. Не е въпрос кой трябва да победи. Ясно е, че тогава ние плащаме, защото политиците искат победата на Германия, но тя, аз ви казах, не е могла да победи. Дори един Никола Генадиев, който е ръководител на Народнолиберална стамболовистка партия, естествено той русофобски настроен, той обикаля Рим и някои други столици в Европа, връща се и прави доклад, че трябва да се намесим на страната на Съглашението. Това, разбира се, има последици за неговата политическа кариера. Така че тогавашните български и меродавни фактори са взимали желаното за действително, което се оказва фатално за нашата национална съдба.
Водещ: Така е, за съжаление. И тук може би трябва да отбележим, че в тази война в повечето битки Българската армия се представя блестящо. Да дадем примери, като Дойран, като Тутракан. И от гледна точка на времето, повече от 100 години след това, как ни изглеждат тези победи? Защото да, те са спечелени с кръв от нашите войници, но всъщност ние губим много.
Георги Марков: Нашите войници, нашите дядовци наистина бяха юнаци и герои, и жертвите са страшни – това са близо 200 хиляди млади български мъже, защото загиват на действащата армия между 20 и 40 години, после между 20 и 46 години. Това са войниците от действащата армия. Ние, разбира се, ще тачим тяхната памет и ще настояваме да се възстановят паметниците по бойните полета в Македония и Северна Добруджа, в Поморавието, защото те са се сражавали за една справедлива национална кауза. Но за жалост политиците не бяха на равнището на нашите войници и офицери. Те не можаха да се възползват от победите на Българската армия по бойните полета и да стигнат да един победен мир. Те страдаха от сателитен синдром – аз неведнъж съм предупреждавал за тази поука – сателитният синдром във външната политика през тези 140 години при нас е много силно изразен. Защото българските политици предпочитат по-лесната политика. Залагат, както днес се изразяваме, на „големия брат“. Само че империите не са вечни, те също загиват. Залагали сме и на царска Русия, и от там преди повече от 100 години великият Съветски съюз непобедим, но и той изчезна, Кайзеровият райх, който трябваше да направи една битова Европа, една средна Европа, включително България, по пътя към Близкия Изток, загина преди 100 години. След това имаше един хилядолетен Трети райх на Хитлер, но той изтрая 12 години и половина и ние загубихме и Втората световна война, макар че се намесихме, за да поправим злото от Ньой, както в 1913 година се намесихме, за да поправим злото от Букурещ.
Водещ: Имаме ли основание да наричаме Ньойския мирен договор диктат и правилна ли е такава трактовка?
Георги Марков: Да, разбира се. Някои по-млади колеги го наричат „договор“, но истинската дума е „диктат“, защото няма преговори. Българската делегация е пленник, тя е затворена в Мадридския замък там, в Ньой, в предградието на Париж, нямат право на кореспонденция – писмата им се отварят и се четат. Трябва да пишат задължително на френски език, защото полковникът, началникът на охраната не знае друг език. Те извеждани под охрана на агенти навън, претърсвани са постоянно. Така че извикани са на 19 септември 1919 година Клемансо да връчи на Теодоров проектодоговора за 25 дни срок, иначе войната продължава. България по това време е под съглашенска окупация с една разоръжена армия. Значи, това е диктат. Преди 1989 година аз като направих първата си книга за българо-германските отношения през 30-те години на ХХ век, редакторът много оспорваше Ньойския диктат. Бях го извел в заглавието на една от главите. Каза: „Абе, недей, защото Хитлер говори за Версайски диктат“. Не знам, Хитлер невинаги е говорил погрешно – това е диктат, и при германците е диктат. Това няма никакви преговори. Върховният съвет на силите победителки вика от време навреме малките си съюзници, пита ги какви територии искате и какви стратегически граници. Както Клемансо казва: „Победените са виновни за всичко и трябва да платят сметката“. Всъщност, се прокарват стратегически граници, а не етнически – по била на планини, по теченията на реки. Това е един диктат, който доведе, да не говорим версайската система от диктати спрямо Германия, България, Австрия, Унгария. Тези диктати доведоха до Втората световна война. Макар че Клемансо се кълнеше в Париж преди 100 години, че това ще бъде последната голяма война. Да, но още една по-голяма война. Но маршал Фош – френският главнокомандващ тогава, като военен е най-точен. Той казва: „Това не е мир, а това е едно временно примирие, макар и за 20 години“. И маршалът наистина позна.
Водещ: И накрая на нашия разговор – научихме ли си уроците от историята от тази война и каква е основната поука, която можем да извлечем от загубата?
Георги Марков: Трябва да си учим уроците, защото 45 години тази война беше в немилост, свеждахме до история на т.нар. „Войнишко въстание“ през 1918 година, тъй като видите ли България е воювала на страната на германския империализъм. Това не е вярно. България се намеси за осъществяване на своя национален идеал, за който поведе война и срещу Османската империя. Така че трябва да изследваме Първата световна война, трябва да отбелязваме и събитията на тази съдбовна война, и нека българските политици разберат, че трябва да отърсят външната политика от сателитния синдром, тъй като той съществува и днес. Ето, ние сме в Европейския съюз, но както аз образно се изразявам – чичо Сам изгони дядо Иван. И всъщност, доколко правим една общоевропейска политика – да, има я, но се съобразяваме и с интересите на нашия задокеански голям брат, казано съвременно.
Евелина БРАНИМИРОВА

© 2019 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

---